Липсваш ми, Т.,

Което прави още по-тиранично желанието ми да ти пиша за всичко онова, което не успях да ти кажа на дървената маса под ясените, когато ти заля света с най-звънкия момичешки смях, който съм чувал, а мен възнагради богато с една мимолетна прощална целувка.
Всъщност като си тръгна, ти направи едното от двете неща, които са единствено възможни, когато хората се разделят, но кое точно аз не успях да установя и се чудя и до сега. Само две са посоките за всеки от нас след мига на прощалната целувка - или към бъдещето, или към миналото, при това коя от тях сме избрали ние не знаем и не се досещаме, защото смътните ни или дори напълно ясни намерения трябва да минат първо като разтопен метал през металургичните пещи на страданието, за да приемат след това в изваяните от желанията ни калъпи от шамот и глина относително вечната си и условно окончателна форма до мига, когато поредна прощална целувка ще ги прати отново в огнения тигел, а над тежката и бляскава маса на разтопения метал ще трепти поредния ни мираж.

Така е, защото повечето от нас обитават този свят само тук и сега, и мощният ствол на дървото на трите свята е само удобна облегалка за гърба им, и то когато от него не са издялани маси и пейки, на каквито и ние с теб седяхме в онази августовска вечер, заслушани не толкова един в друг, колкото всеки в себе си, долавяйки интуитивно, че тъкмо това е начина да чуем нещо наистина важно. Тук му е мястото да кажа и за това, за което предупредих в послеписа на предишното си писмо - ако двама души се вслушват в себе си и се намери някой да ги подслуша, той може и да чуе нещо, да нахрани любопитството си, но така неволно започва да храни и онова чудовище, което накрая ще се нахрани с него - завистта. Малко по-нагоре от нас и малко по-надолу от нас то се нарича другояче - горното му име е смъртен грях, долното - продаване на душата, но и в двата случая става дума за едно и също - погубването на достойнството, т.е. на личността. Защото човек, който не може да не слугува на любопитството си, вече е слуга на всеки и всичко, а онези същности, които предпочитат дяволската страна на ангелското перо, с което ти пиша, са луди за такива слуги, и то до такава степен, че в началото на запознанството си те им слугуват, за да ги научат как, и да натрупат желание да ги побъркат от слугуване, когато му дойде времето.

Всеки си избира съдбата - един като гледа към звездите, друг - като гледа през ключалката.

А за дървото на трите свята - утре, то днес расте в паметта ми с всичките си клони и корени, листа и цветове, тичинки и близалца, и мощният му ствол все още не е талаш или дървена маса, тетрадка на двойкаджия или порносписание. И аз полека се качвам по него край гнезда на гургулици и гривяци, дупки на катерици и хралупи на бухали, за да стигна върха му, да сгъна това писмо на книжна лястовица и да го запокитя в свободен полет към морето, където ти си седнала с крака във вълните и с ръце в пясъка, и дори не подозираш, че лекия ветрец, който роши косата ти и разхлажда ушите ти носи към теб моето послание с една мимолетна целувка на края, която е мечта за бъдещето, а не спомен за миналото.

edni gledat kam zvezdite, drugi prez klu4alkata... dobre kazano

не отпращай светлите лъчи, те не надничат за да се нахранят, а светят за да те стоплят ...

приеми ги като светулки с тупкащите светещи сърца, които идват за да огреят и да поведат по осветената пътека, окъснял, пътника минаващ през гора...

От личен опит зная ,че писмото е повече изповед пред себе си отколкото изповед пред някой друг.Затова и написаното звучи съкровено и докосва.Защото това е монолог на едно самотно сърце.И няма значение дали ще сгънеш писмото като самолет и ще го пратиш по вятъра,или ще го изгориш и ще разпръснеш праха с един дъх.Важното е ,че се освобождаваш от себе си чрез думите вплетени в листа.А върху истините,които са казани,има още дълго да мисля.